I Faustine’s Weblog

Седях си аз вчера на работното бюро и тъй като нямах особено много задължения, си бях изкарала учебниците по математика и подгрявах усилено за изпита след 2 часа. По едно време дойде един поляк, който също учи в MBA програмата само че от по-отдавна. На него по принцип ми се струва, че съм му леко антипатична, защото няколкото (малко) пъти когато сме си говорили, все в групички с други хора, на мен ми обръщаше най-малко внимание и не подемаше инициативата ми за разговор. Та той ме помоли да му дам “sticky notes”. Дадох му ги и го питам дали му трябва и химикал. Той поиска, така че му преодстъпих и писалката си. Пак потънах в тайнствения свят на математиката. След няколко секунди той залепи пред погледа ми едно от stichky notes листчетата и изчезна. А на него пишеше телефонния му номер и “Coffee?”

Нервни хора.
Албански език.
Английски с индийски акцент.
Албанка, говореща английски с албанкси акцент и нервно по родния си начин… пфуууууу.
Мързлеливи афганистанки.
Мързеливи афганистанки, опитващи се да ми прехвърлят тяхната работа.
Xипер подробни изпити по маркетинг - аз да не съм дошла да ставам зубрачка!?!
Американска храна с транс fat в нея.
Българския “шоубизнес”.
Май това са нещата, които мразя в момента, не можах да ги докарам до 10

Споко бе, не съм расистка, моментно съм афектирана. И това ми е боксовата круша

Имам в момента един виртуален клас, който хич не ми се нрави - ставам събота сутринта в 7 часа, заради него, пътувам 40 минути, за да отида да гледам професора от един телевизионен екран. Имаме по един микрофон за изказване, ако случайно решим да дадем коментар или да отговорим на някой негов въпрос, но почти всеки се притеснява да го прави - камерата се насочва към теб, обикновено нещо няма да проработи, а може и микрофона ти в момента да спи и общо взето 50 % от опитите ти да изкажеш нещо завършват с провал и срам пред целия клас, за това и съвсем спряхме да се опитваме. Днес пък лекцията беше толкова скучна - разказваха ни това, което вече си бяхме прочели старателно в учебника (не разбирам и практитката им защо трябва да прочета предварително материала, който ще ми изнасят в клас?!?) и на няколко пъти имаше моменти, в които едвам се удържах да не заспя. Най-забавното от цялата лекция беше когато накрая и самият лектор почна да се прозява - до такава степен се отегчи и сам себе си.

Най-големият кусур на виртуалните класове е липсата на директен контакт учител-студенти. Ествено, че ще получи повече внимание от мен, ако е пред мен в момента и ако мога да изкажа мнението си/задам въпрос на мига, а не след 30 секундно суетене с микрофона. Освен това, преподавателят е индиец и акцентът му по телевизора става доста по-неразбираем, отколото на живо (веднъж излъчваха лекцията от нашата класна стая и мога да сравня).

Та си мисля, какъв е смисълът да хабя час и половина в път и бензин до тази виртуална зала, като могат да го направят да си го гледам и вкъщи от лаптопа, примерно. Освен това, ако няма да ми каже нищо по-различно от прочетеното в учебника, предпочитам класът да е изцяло онлайн - да си чета сама материята и просто после да се явя на изпита. Тъй като надали ще променят това в скоро време, просто ще избягвам да записвам повече виртуални класове.

Попаднах на страница на бивш колега от Софийския университет и се оказва, че е станал “известен” - има някакви литературни публикации, разни критики, всичките написани на доста висок и понякога неразбираем стил ;). Прибавих го в листата си с приятели във Фейсбук и се свързах с него от любопитство да го питам какво става с него, а и да си възстановим контакта, тъй като откакто съм в САЩ загубвам координати на много познати. Той ми отвърна лаконично да се запозная с делата му от фен-страницата му! Еха, това се нарича ЗВЕЗДА!

Наложи ми се да работя в екип с двама Майкълци по общия ни маркетинг проект. Единият (Майк 1) ми скъса нервите - въпреки че, беше единственият безработен от трима ни, точно той винаги беше зает когато трябваше да се събираме или да ходим да говорим със собственицие на фирмите, които се опитвахме да склоним да изследваме за целите на проекта. Слава богу Майк 2 работи в Air Force и предполагам за това се оказа доста сериозно и отговорно момче, та на него можеше да се разчита. Основно аз и той изтикахме работата по намиране на малкия бизнес, за който да пишем. Майкъл 1 не само не си мръдна пръста при търсенето на фирми, но и имаше седмици, в които тотално ме изключваше от комуникацията помежду ни, като “забравял” да натисне “reply to all” бутона. Два пъти му направих забележка и когато накрая и Майк 2 му обърна внимание, почна да не забравя. Написахме първата част от проекта, изнесохме си презентацията и се оказа, че се получи добре. Несериозният и мързелив Майк 1 в крайна сметка изнамерил хубава база данни от вътрешен сайт на предишния си университет и спретнал доста добра статистика за профила на живущите във Вирджиния. Аз и Майк 2 естествено си свършихме чудесно работата и днес гледам, че оценката ни хич не е зле - над средната за курса и съвсем малко под максималните възможни точки. Та си мисля, че от този ми опит има поука - работата в екип може да е трудна и изнервяща, но крайният резултат може да се окаже и много по-добър от самостоятелната работа - в случая Майк 1 бе полезен с добрата информация, която бе намерил, Майк 2 е главният винавник да пишем точно за Doggie Stylin’ (аз бях намерила един Entertainment club, който не беше много ентусиазиран да им правим маркетинг план; един Nails salon, който момчетата не залюбиха много като идея, и една Real estator-ска агенция, която пък се оказа с добър маркетинг, а на нас ни трябваше някой, който няма никакъв), аз освен по мойта част, допринесох и в забавното визуализиране на презентацията и професионалното оформяне на доклада. Та общият продукт стана чудесен.

Предстои ни обаче втората част по проекта и да видим там как ще се представим.

Днес си припомних една ситуация от миналата година, когато работих лятото в един ресторант като сервитьорка. Имах една колежка голяма хиена, която от алчност и нахалство стигна до пълната безочливост да заговори една от моите маси и да почне да ги убеждава колко лоша сервитьорка съм била и те естествено поискали да ги прехвърлят на нея и се отказаха от мен. Добре. На следващия ден бях при масите си през 5 минути да ги питам имат ли нужда от нещо, не ги оставях грам на свобода, за да не може онази “доброжелателка” да ми ги окупира. Какво беше учудването ми обаче, че бакшишите, които ми остави абсолютно всяка една маса, бяха поне 2 или 3 пъти по-високи от обикновено. Разведриха ми и деня, и настроението. Напълно се излекувах от вчерашното нанесено поражение. Накрая на деня отидох при въпросната ми колежка и й казах: “Благодаря ти, ти ме направи по-добра сервитьорка.” Тя естесвено се изяде от яд. А аз бях хипер доволна от себе си - че излезнах победител в ситуацията - без да я наклеветявам пред шефа, а и с позитиви за мен самата. Дано успявам да намирам такива добри решения и занапред.

Това е и моят лайт-мотив в Америка - I’m no latino, бе! Някак си хората тук са по-склонни да ме заговарят на испански, отколкото на английски, колкото и да си разнообразяватм косата с по-светли кичури. Може би трябва да си го лепна на челото. Ха, би било забавно да ходя с такава тениска, примерно, или да е бродирано на седалищната част на дънките ми.

И така, завърнах се след творческата си отпуска, освен това току що свърши и пролетната едноседмична ваканция - т.е. времето на вторите начала е.

Първата следваканционна седмица беше доста интересна и запълнена със събития - вчера имаше лекция на brand експерта Debbie Millman, която ме събуди от информационното брандинг затъмнение, в което се бях хвърлила напоследък. А и ме открехна към интересното наблюдение, че социалните сайтове и блоговете са чисто и просто дигиталното продължение на естествения ни инстинкт да се социализираме (тя го нарече “pack mentality, forsing us to be close to each other). Чисто и просто хората вече не прекарват толкова от свободното си време с околните, а предпочитат да си киснат в изолация пред PC-то и компенсират нуждата си от сближаване с други чрез гореспоменатите сайтове.

След лекцията ходихме с Боби да хапнем пица, а след това имаше парти в “Тime” - нещо като бар-дискотека, в центъра на Норфолк, организиран от the F.O.R.E.I.G.N.E.R.S. - студентска организация, не изцяло американизирана и за това доста симпатична за нас, чужденците. Партито беше супер - музиката не беше само хаус, имаше и диско, и даже малко техно, като цяло съм доволна. И ако накрая нямах проблем с акумулатора - трябваше да ми дадат ток, за да запаля, денят щеше да е безупречен. Но явно не може всичко да е перфектно.

Предния ден пък ходих на нещо, което бе наречено “Safety & snack” и предполагах, че е просто интересна лекцийка за сигурността и как да се предпазваме от проблеми, но уви, се оказа изцяло екшън с айкидо инструктор - премятахме мъже цял час. Сега всичко ме боли и съм с яка мускулна треска, но още ми е приятно като си спомня как го мятах моя партньор, добре че пода беше мек и не му строших нищо.

Днес нямам думи, утре ще пиша… ако намеря сили и време

Ако ще ти дупчат и двете ръце (за да ти вземат кръв примерно), не слагай блуза с бели ръкави!

Изстрадана поука и от майка - не бъди с впити ръкави, ако ще те ваксинират.