I Faustine’s Weblog

Пак съм ядосана на господичното, с който живея в момента… Днес трябваше да разтребваме къщата, защото родителите ми пристигат вечерта, а все нямахме време да го направим по-рано. Той обаче днес е на тим-билдинг и то не с кой да е, а с печатната агенция, която им прави рекламните материали. Разбираш ли, не с колеги, не с клиенти, ами с печатницата?!? Безобразието се разпростря до там, че вместо да се прибере в 4, както беше обещал, до той дори не ми позвъни да каже, че ще закъснее. Трябваше аз да го потърся в 8, за да получа веселото обяснение “Ами ще закъснеем, хехе”. Много весело, ама аз ще яхна метлата скоро - аз трябваше да си стоя вкъщи, да готвя, да пера, да чистя, да разтребвам и накрая да съм весела и доволна, че той не се е включил по никакъв начин!!!

Неделя летя за българия и това ме наведе на мисълта, че напускам страната на гигантите, за да отида в страната на простаците. Естествено това са художествени преувеличения, но те обощават не много зле някои тендеции.

Днес докато чаках пред един офис излезна групичка от лелки, които май ги обучаваха за административна служба, на които задниците им се тътреха 5 минути след тях. Първата ми мисъл беше дали не са се отправили към сесия на “Weight Watchers”. Ако в България образът на лелката зад гишето е раздразнена госпожа на средна възраст и с очила, тук в Щатите е малко по-различен - ОГРОМНА лелка, полюляваща се докато ходи от собствената си тежест, в 80% от случаите черна.

Обаче заприличвам малко на присмял се хърбел на щърбел, защото в родината си, към която съм се отправила, пък да не е по-добре? Може да няма толкова много огромни хора, но пък има доста по-огромни простаци и гамени. Не знам дали нещата са съпоставими, но мен определено второто повече ме дразни. Може ли един 17-годишен гей, който току-що се е саморповъзгласил за “звезда” да бие и псува репортерка на “Сигнално жълто” (и то е едно чисто и спретнато предаване), а публиката да гледа и да казва “Браво на момчето, малко и беше боя”. И това е само един малък пример, не ми се изброяват хилядите други, пуснете си радио или ТВ за пет минути и ще се напълните с образци.

Може да си кажете че нямам угодия - ами така е, не може ли някъде нещата да са перфектни във всяко отношения? Знам, че не може, ама това не пречи да  изтъкваме недостатъците в борбата си с (или бягството от) тях.

Гаджето ми лази по нервите - пращам му да види една моя презентация, а неговият коментар е “можеше и да е доста по-подробна”. И това не е единичен случай - като му пратих да ми погледне есето, с което кандидатствах за MBA, отговорът му беше “Личи си, че си му отделила много време”. Въпросът ми е защо когато очаквам нормален коемнтар от рода на “харесва ми, не ми харесва, добре е, не е добре” получавам тези странни изречения???

Според мен или не ме разбира (което е по-вероятно, защото аз съм от по-добрата порода ;)) или го е страх да ми направи добра оценка, за да не падне неговото реноме. Само че то така пада (в очите ми) още повече. На всичко отгоре винаги много се сърди аз ако не го поущря или не кажа добра дума за нещо, което е направил той. А аз защо нямам право на същото? Много е чувствителен като се отнася до неговите неща, но относно мойте проявява забележителна твърдост.

Бясна съм му

Обаче активността ми е покъртителна, ако очаквате през ден да поствам интересни случки, май ще си останете с чакането. Напоследък имах поне няколко идеи за постове, които така и не осъществих и вече са ми изфирясали от главата. Пак доказателство, че отлаганата работа е несвършена работа… Ама просто не намирам време от учебна и работна дейност, а последните ми материали са писани в работно време, когато нямаше нищо за вършене и умирах от скука. Т.е. - надявайте се за повече такива дни, за да ме четете, хехе

Днес си припомних една ситуация от миналата година, когато работих лятото в един ресторант като сервитьорка. Имах една колежка голяма хиена, която от алчност и нахалство стигна до пълната безочливост да заговори една от моите маси и да почне да ги убеждава колко лоша сервитьорка съм била и те естествено поискали да ги прехвърлят на нея и се отказаха от мен. Добре. На следващия ден бях при масите си през 5 минути да ги питам имат ли нужда от нещо, не ги оставях грам на свобода, за да не може онази “доброжелателка” да ми ги окупира. Какво беше учудването ми обаче, че бакшишите, които ми остави абсолютно всяка една маса, бяха поне 2 или 3 пъти по-високи от обикновено. Разведриха ми и деня, и настроението. Напълно се излекувах от вчерашното нанесено поражение. Накрая на деня отидох при въпросната ми колежка и й казах: “Благодаря ти, ти ме направи по-добра сервитьорка.” Тя естесвено се изяде от яд. А аз бях хипер доволна от себе си - че излезнах победител в ситуацията - без да я наклеветявам пред шефа, а и с позитиви за мен самата. Дано успявам да намирам такива добри решения и занапред.

Днес нямам думи, утре ще пиша… ако намеря сили и време

Ако ще ти дупчат и двете ръце (за да ти вземат кръв примерно), не слагай блуза с бели ръкави!

Изстрадана поука и от майка - не бъди с впити ръкави, ако ще те ваксинират.

Стигнах до една проста истина - ако не си доволен от живота си в момента, няма да бъдеш доволен и вбъдеще. Какво имам предивид - естествено всеки (по-амбициозен) човек си има голямата цел, която гони и чието постижение смята, че ще го направи щастлив. Но дали е така - ако в момента - по средата на пътя, той е просто едно мрънкало, дали като постигне желанието си характерът му по чудо ще се промени и няма да намери за какво друго да мрънка? Това, че по средата на пътя той е нещастен означава единствено, че не се е научил да се радва на малките неща от живота. А дали такъв човек ще успее да се зарадва и на големите? Едва ли. Тъй че, научете се да се радвате на малките неща, за да харесвате живота си тук и сега, пък целите и постиженията няма да избягат.

Работата ми харесва - доста ни глезят с хранителни “остатъци” от какви ли не събития, а и като студентка мога да посещавам мероприятията на бизнес клуба безплатно, а те са добра арена за намиране на бъдещи работодатели ;))))