I Faustine’s Weblog

Честно казано доста бързо се адаптирах и вече не гледам на околната среда отгоре - както правят обикновено хората, идващи от по-цивилизования свят. Имам чувството, че никога не съм заминавала и всичко си е по старому, тук таме с по някои промени. Задръстванията межд 8 и 9 :30 са непоносими и малка грешка може да ти коства 30-минутно закъснение. Общо взето транспортът ме убива, пътувам час и половина на отиване и толкова на връщане. Тоест 3 часа ми минават в путъване + 9 часа самият стаж = 11 час от деня ми си отиват ей така. Като се прибера имам сили само да вечерям, да измием чиниите, да изгледаме някой филм, който въртят по телевизията и веднага заспиваме, че няма време, а утре пак трябва да се става рано. Донякъде динамичното ежедневие е интересно, но 3-те загубени часа в рейсовете никак не са ми забавни. Добре, че Марк Твен ми прави компания, а преди него го заместваха Ивайло Петров и Бранислав Нушич (и те с техните си автобиографии). Нещо съм се побъркала на тема автобиографии, даже се вдъхнових да напиша и своя. За съжаление обаче, не документирах поечето си остроумни вдъхновения, и вече май са загубени вовеки. Добра поука за мен - винаги да нося със себе си тефтер и химикал и каквото ми хрумне, веднага да го записвам! А най-добре ще е и едно диктофонче да си осигуря

Опа, работното време изтече, до скоро

Седях си аз вчера на работното бюро и тъй като нямах особено много задължения, си бях изкарала учебниците по математика и подгрявах усилено за изпита след 2 часа. По едно време дойде един поляк, който също учи в MBA програмата само че от по-отдавна. На него по принцип ми се струва, че съм му леко антипатична, защото няколкото (малко) пъти когато сме си говорили, все в групички с други хора, на мен ми обръщаше най-малко внимание и не подемаше инициативата ми за разговор. Та той ме помоли да му дам “sticky notes”. Дадох му ги и го питам дали му трябва и химикал. Той поиска, така че му преодстъпих и писалката си. Пак потънах в тайнствения свят на математиката. След няколко секунди той залепи пред погледа ми едно от stichky notes листчетата и изчезна. А на него пишеше телефонния му номер и “Coffee?”

Днес си припомних една ситуация от миналата година, когато работих лятото в един ресторант като сервитьорка. Имах една колежка голяма хиена, която от алчност и нахалство стигна до пълната безочливост да заговори една от моите маси и да почне да ги убеждава колко лоша сервитьорка съм била и те естествено поискали да ги прехвърлят на нея и се отказаха от мен. Добре. На следващия ден бях при масите си през 5 минути да ги питам имат ли нужда от нещо, не ги оставях грам на свобода, за да не може онази “доброжелателка” да ми ги окупира. Какво беше учудването ми обаче, че бакшишите, които ми остави абсолютно всяка една маса, бяха поне 2 или 3 пъти по-високи от обикновено. Разведриха ми и деня, и настроението. Напълно се излекувах от вчерашното нанесено поражение. Накрая на деня отидох при въпросната ми колежка и й казах: “Благодаря ти, ти ме направи по-добра сервитьорка.” Тя естесвено се изяде от яд. А аз бях хипер доволна от себе си - че излезнах победител в ситуацията - без да я наклеветявам пред шефа, а и с позитиви за мен самата. Дано успявам да намирам такива добри решения и занапред.

И така, завърнах се след творческата си отпуска, освен това току що свърши и пролетната едноседмична ваканция - т.е. времето на вторите начала е.

Първата следваканционна седмица беше доста интересна и запълнена със събития - вчера имаше лекция на brand експерта Debbie Millman, която ме събуди от информационното брандинг затъмнение, в което се бях хвърлила напоследък. А и ме открехна към интересното наблюдение, че социалните сайтове и блоговете са чисто и просто дигиталното продължение на естествения ни инстинкт да се социализираме (тя го нарече “pack mentality, forsing us to be close to each other). Чисто и просто хората вече не прекарват толкова от свободното си време с околните, а предпочитат да си киснат в изолация пред PC-то и компенсират нуждата си от сближаване с други чрез гореспоменатите сайтове.

След лекцията ходихме с Боби да хапнем пица, а след това имаше парти в “Тime” - нещо като бар-дискотека, в центъра на Норфолк, организиран от the F.O.R.E.I.G.N.E.R.S. - студентска организация, не изцяло американизирана и за това доста симпатична за нас, чужденците. Партито беше супер - музиката не беше само хаус, имаше и диско, и даже малко техно, като цяло съм доволна. И ако накрая нямах проблем с акумулатора - трябваше да ми дадат ток, за да запаля, денят щеше да е безупречен. Но явно не може всичко да е перфектно.

Предния ден пък ходих на нещо, което бе наречено “Safety & snack” и предполагах, че е просто интересна лекцийка за сигурността и как да се предпазваме от проблеми, но уви, се оказа изцяло екшън с айкидо инструктор - премятахме мъже цял час. Сега всичко ме боли и съм с яка мускулна треска, но още ми е приятно като си спомня как го мятах моя партньор, добре че пода беше мек и не му строших нищо.