Koлкото повече, толкова повече

Преди малко една колежка ме попита дали знам как е на англисйки „Колкото повече, толкова повече“ – прословутата фраза на Мечо Пух. Зарових се в мозъка си, но нищо не изникна. Тя ме попита а как бих го превела и единственото, което май може да се измисли е „The more – the more“, което е доста тъпо. Обаче аз не обичам неразрешени загадки и се зарових в нета да търся отговора на този казус.

И какво открих – оказа се, че тази често използвана от нас фраза в действителност в произведението е „Колкото повече сняг вали, толкова повече сняг вали“. И понеже ако премахнем снеговалежа, на български се получава една доста остроумна фраза, ние си я ползваме в съкратен вариант. Не е така обаче на английски, където премахването на глагола неутрализира и цялостния й смисъл, за това и „Колкото повече, толкова повече“ не е популярна фраза в агнлийския, поне в този си „осакатен“ вид. А оригиналният къс е:

The more it snows,
The more it goes,
The more it goes,
On snowing.

Или можем да го съкратим на „The more it snows, the more it goes on snowing“. Което пак си е остроумно и може и да се използва някъде и при тях тях като забавен цитат. Но се съмнявам, че е така масово, както се използва „Колко повече, толкова повече“ при нас. Това ме навежда на мисълта, че славата на тази интересна и поучителна фраза в България се дължи предимно на българския превод и даже по-скоро на гъвкавостта на нашия език, без да отнемам заслуженото и на авторката, разбира се.

Българското ми битуване

Честно казано доста бързо се адаптирах и вече не гледам на околната среда отгоре – както правят обикновено хората, идващи от по-цивилизования свят. Имам чувството, че никога не съм заминавала и всичко си е по старому, тук таме с по някои промени. Задръстванията межд 8 и 9 :30 са непоносими и малка грешка може да ти коства 30-минутно закъснение. Общо взето транспортът ме убива, пътувам час и половина на отиване и толкова на връщане. Тоест 3 часа ми минават в путъване + 9 часа самият стаж = 11 час от деня ми си отиват ей така. Като се прибера имам сили само да вечерям, да измием чиниите, да изгледаме някой филм, който въртят по телевизията и веднага заспиваме, че няма време, а утре пак трябва да се става рано. Донякъде динамичното ежедневие е интересно, но 3-те загубени часа в рейсовете никак не са ми забавни. Добре, че Марк Твен ми прави компания, а преди него го заместваха Ивайло Петров и Бранислав Нушич (и те с техните си автобиографии). Нещо съм се побъркала на тема автобиографии, даже се вдъхнових да напиша и своя. За съжаление обаче, не документирах поечето си остроумни вдъхновения, и вече май са загубени вовеки. Добра поука за мен – винаги да нося със себе си тефтер и химикал и каквото ми хрумне, веднага да го записвам! А най-добре ще е и едно диктофонче да си осигуря

Опа, работното време изтече, до скоро

Стажът

Чета в момента как Марк Твен препоръчва на един свой приятел да си предложи труда безплатно в компанията, в която много иска да работи, да се труди усилено даже и без надница и му гарантира, че те ще го назначат и започнат да му плащат. А ако не те – то другите работодатели ще се избиват за него. Така и станало (Само дето самият Марк Твен никак не искал да се ползва от съвета си и си стоял безработен).

Това всъщност не е ли прототипа на стажа – неплатения стаж – отиваш да работиш в някоя фирма срещу смешно или липсващо заплащане, даваш най-доброто от себе си и те ако те харесат, те назначават. В стажа виждам и 2 други хубави неща: Първо, освен че фирмата се ползва известно време от безплатния ти труд, ти имаш време спокойно да отсъдиш дали тя ти харесва или не, дали искаш да останеш в нея въобще. За съжаление на този експеримент нямаш право много пъти. Даже може и да е само веднъж – преди да си се влял в трудовите редици, защото ако напуснеш редовната си работа, за да стажуваш и да оценяваш бъдещия си работодател, какво става в случай, че не ти хареса? Моментално напускаш и ставаш безработен (поне докато си намериш отново работа) или се задържаш малко на новото място докато намериш друго и така освейваш CV-то си с гледка, недолюбвана от HR-ите?

Второ, ако от фирмата много те харесат, могат и да създадат позиция за теб, ако в момента няма свободна. А и може да те сложат на по-висока длъжност, ако видят, че много разбираш от нещата (мечтите, те умират последни). Ако в крайна сметка така и няма как да те назначат, поне си създаваш връзки (под което имам предвид познанство) с мениджърите и по-късно можеш да им звъннеш с въпроса „Абе търсите ли нови хора?“ Общо взето стажът се оказва една добра школовка – както за кандидата, който се калява в работната етикеция, така и за фирмата, която оглежда младите кандидат-специалисти, без още да се обвързва договорно с тях. Е, за фирмата има малко повече ядове покрай обучението на новобранците и изкореняването на вредните им навици (ако са работили преди), но пък лесно може да се оттърват от кандидат, който е добър на пръв поглед, но не и на последващ.

Първи впечатления от България

Моля хората със слаби нерви или лесно разтуптяващо се сърце, или просто които живеят в България, да не четат следващите редове. Този текст е по-скоро за тези, които се двуомят дали да се завърнат в бащиния град (родинатa), а разсъдъкът им е позамъглен от няколко годинки странсване в чужбина.

Пушене
Ако сте непушач в България, вероятността да хванете рак на белите дробове е правопропорционална на желанието ви да се социализирате – 98% от приятелите ви, а и всички останали хора, които срещате по пътя си, пушат. Като комини. Спасение от цигарения дим няма – нито в рестроранта, кафенето, бара, дискотеката, нито на спирката, улицата, кръстовището със светофара. Може да поседнете на някоя пейка в парка с радостната надежда да вдишате глътка чист въздух, ала веднага ще се намери някой чичко до вас, който да палне цигарка. В тази държава продавачите и производителите на тютюневи изделия сигурно правят тонове пари, а докторите не сколасват да обслужат пациентите си.

Тормоза на абитуриентите
Попаднах в месеца, за който наскоро завършилите училище си припомнят с умиление, а всички останали – с досада и дори страх. Месец май, месецът на абитуриентите. За терора над обикновените хорица празнуващите са се въоражили освен с обичайните клаксони и със съдийски свирки. И понеже цялата тази дандания пак не им стига да бъдат забелязани, крещят неистово и до изпадане в несвяст. Знаем, че в днешно време училищата не учат децата на много, но поне на едно са ги научили – да броят до 12. В това няма софиянец, който да не се е убедил лично.
Скромността отдавна не е характерна черта на българина. Това може да се види много изразително от абитуриентите – всички са намахани, арогантни, себични и надути. Това е техният ден (а вече били и по два), когато целият свят няма право на спокойствие – няма и правила, ама за тях – минава се на червено, подават се от колите (нещо напълно забранено според пътния закон), надуват уредбата до дупка и карат с бясна скорост.
Всички вече бивши ученици са издокарани като Дон Корлеоне, а дамите им са в съзвучие с темата. Пият уиски от плоска бутилка или направо стъклени чаши от покрива на колата и ходят все едно са най-малкото министри или милионери. Най-забавното е, че костюмчетата им за хилядарки и лъскавите коли под наем са осигурени от родителите им, които вероятно цяла година са опъвали, за да спестят необходимата сума, а чедата им са се надули все едно са се родили със златна дранкулка и да демонстрират заможност е топ задължението им в живота.
Честно казано бих изтърпяла всичко описано по-горе, за да се порадват децата на завършването си, само че ако беше един ден в годината, а не цял месец. Няколкото седмици блокиране на движението и продухване на тъпанчетата ми идва малко в повече.

Тоалетни
Вие сте ревностен практикант на безопасния секс? Правите го с по два презерватива? Няма да ви стигне, за да се опазите от всевъзможните зарази на пикочно-половата система. Трябва и да спрете да посещавата обществени тоалетни. Миризмата и външния вид ги пренебрегвам, защото някак си с това сме си свикнали. Но всяко облекчаване в такава тоалетна може да ви струва после скъпо и прескъпо в доктори, гинеколози, уролози, изследвания и лечения.

Градски транспорт
Единственото подобрение в градския транспорт е, че блъсканиците в него като че ли ми се струват по-малко. Причината за това обаче е, че народът масово е емигрирал, а не е заслуга на Столичната компания по градски транспорт. Удивявам се на това как някои рейсове още се движат – като например чавдарките. Като влезнеш да се возиш в тях забравяш всички грижи, проблеми и мисли – просто не можеш да ги чуеш, в главата ти ехти само едно „бррррр“. А вечерно време лампите вътре не светят (то и по улиците светещите са рядкост) явно с цел да ви настроят по-романтично за прибирането вкъщи.

Любезност
К’во? Тая дума не я разбираме. Докато не е изстинала темата за градския транспорт, да ви пресъздам сценка в 204 (автобус, пътуващ до Дружба 2):
„- Госпожо, лошо ли ви е?
- А?
- Лошо ли ви е, за да ви отстъпя да седнете?
- Абе я не ме занимавай, да ти е… м….!!!“
Удивени погледи. Сами си направете изводите.

Обслужващ персонал
Обслужващияте персонал често няма униформа, но рядко част от нея не е намусената физиономия. Българите са хора благородници, труда не ги прави щастливи – проклинат съдбата, че са се родили в „тази скапана държава“, а не в някой испански дворец, където по цял ден да си клатят краката. А клиентите – това са тези досадни дребни същества, чиято единствена цел е да им напомнят тежката им участ.