I Faustine’s Weblog

Имам в момента един виртуален клас, който хич не ми се нрави - ставам събота сутринта в 7 часа, заради него, пътувам 40 минути, за да отида да гледам професора от един телевизионен екран. Имаме по един микрофон за изказване, ако случайно решим да дадем коментар или да отговорим на някой негов въпрос, но почти всеки се притеснява да го прави - камерата се насочва към теб, обикновено нещо няма да проработи, а може и микрофона ти в момента да спи и общо взето 50 % от опитите ти да изкажеш нещо завършват с провал и срам пред целия клас, за това и съвсем спряхме да се опитваме. Днес пък лекцията беше толкова скучна - разказваха ни това, което вече си бяхме прочели старателно в учебника (не разбирам и практитката им защо трябва да прочета предварително материала, който ще ми изнасят в клас?!?) и на няколко пъти имаше моменти, в които едвам се удържах да не заспя. Най-забавното от цялата лекция беше когато накрая и самият лектор почна да се прозява - до такава степен се отегчи и сам себе си.

Най-големият курус на виртуалните класове е липсата на директен контакт учител-студенти. Ествено, че ще получи повече внимание от мен, ако е пред мен в момента и ако мога да изкажа мнението си/задам въпрос на мига, а не след 30 секундно суетене с микрофона. Освен това, преподавателят е индиец и акцентът му по телевизора става доста по-неразбираем, отколото на живо (веднъж излъчваха лекцията от нашата класна стая и мога да сравня).

Та си мисля, какъв е смисълът да хабя час и половина в път и бензин до тази виртуална зала, като могат да го направят да си го гледам и вкъщи от лаптопа, примерно. Освен това, ако няма да ми каже нищо по-различно от прочетеното в учебника, предпочитам класът да е изцяло онлайн - да си чета сама материята и просто после да се явя на изпита. Тъй като надали ще променят това в скоро време, просто ще избягвам да записвам повече виртуални класове.