Работа в екип

Наложи ми се да работя в екип с двама Майкълци по общия ни маркетинг проект. Единият (Майк 1) ми скъса нервите – въпреки че, беше единственият безработен от трима ни, точно той винаги беше зает когато трябваше да се събираме или да ходим да говорим със собственицие на фирмите, които се опитвахме да склоним да изследваме за целите на проекта. Слава богу Майк 2 работи в Air Force и предполагам за това се оказа доста сериозно и отговорно момче, та на него можеше да се разчита. Основно аз и той изтикахме работата по намиране на малкия бизнес, за който да пишем. Майкъл 1 не само не си мръдна пръста при търсенето на фирми, но и имаше седмици, в които тотално ме изключваше от комуникацията помежду ни, като „забравял“ да натисне „reply to all“ бутона. Два пъти му направих забележка и когато накрая и Майк 2 му обърна внимание, почна да не забравя. Написахме първата част от проекта, изнесохме си презентацията и се оказа, че се получи добре. Несериозният и мързелив Майк 1 в крайна сметка изнамерил хубава база данни от вътрешен сайт на предишния си университет и спретнал доста добра статистика за профила на живущите във Вирджиния. Аз и Майк 2 естествено си свършихме чудесно работата и днес гледам, че оценката ни хич не е зле – над средната за курса и съвсем малко под максималните възможни точки. Та си мисля, че от този ми опит има поука – работата в екип може да е трудна и изнервяща, но крайният резултат може да се окаже и много по-добър от самостоятелната работа – в случая Майк 1 бе полезен с добрата информация, която бе намерил, Майк 2 е главният винавник да пишем точно за Doggie Stylin’ (аз бях намерила един Entertainment club, който не беше много ентусиазиран да им правим маркетинг план; един Nails salon, който момчетата не залюбиха много като идея, и една Real estator-ска агенция, която пък се оказа с добър маркетинг, а на нас ни трябваше някой, който няма никакъв), аз освен по мойта част, допринесох и в забавното визуализиране на презентацията и професионалното оформяне на доклада. Та общият продукт стана чудесен.

Предстои ни обаче втората част по проекта и да видим там как ще се представим.

Да превърнеш негативите в позитиви

Днес си припомних една ситуация от миналата година, когато работих лятото в един ресторант като сервитьорка. Имах една колежка голяма хиена, която от алчност и нахалство стигна до пълната безочливост да заговори една от моите маси и да почне да ги убеждава колко лоша сервитьорка съм била и те естествено поискали да ги прехвърлят на нея и се отказаха от мен. Добре. На следващия ден бях при масите си през 5 минути да ги питам имат ли нужда от нещо, не ги оставях грам на свобода, за да не може онази „доброжелателка“ да ми ги окупира. Какво беше учудването ми обаче, че бакшишите, които ми остави абсолютно всяка една маса, бяха поне 2 или 3 пъти по-високи от обикновено. Разведриха ми и деня, и настроението. Напълно се излекувах от вчерашното нанесено поражение. Накрая на деня отидох при въпросната ми колежка и й казах: „Благодаря ти, ти ме направи по-добра сервитьорка.“ Тя естесвено се изяде от яд. А аз бях хипер доволна от себе си – че излезнах победител в ситуацията – без да я наклеветявам пред шефа, а и с позитиви за мен самата. Дано успявам да намирам такива добри решения и занапред.

I’m No Latino

Това е и моят лайт-мотив в Америка – I’m no latino, бе! Някак си хората тук са по-склонни да ме заговарят на испански, отколкото на английски, колкото и да си разнообразяватм косата с по-светли кичури. Може би трябва да си го лепна на челото. Ха, би било забавно да ходя с такава тениска, примерно, или да е бродирано на седалищната част на дънките ми.

The Break

И така, завърнах се след творческата си отпуска, освен това току що свърши и пролетната едноседмична ваканция – т.е. времето на вторите начала е.

Първата следваканционна седмица беше доста интересна и запълнена със събития – вчера имаше лекция на brand експерта Debbie Millman, която ме събуди от информационното брандинг затъмнение, в което се бях хвърлила напоследък. А и ме открехна към интересното наблюдение, че социалните сайтове и блоговете са чисто и просто дигиталното продължение на естествения ни инстинкт да се социализираме (тя го нарече “pack mentality, forsing us to be close to each other). Чисто и просто хората вече не прекарват толкова от свободното си време с околните, а предпочитат да си киснат в изолация пред PC-то и компенсират нуждата си от сближаване с други чрез гореспоменатите сайтове.

След лекцията ходихме с Боби да хапнем пица, а след това имаше парти в “Тime” – нещо като бар-дискотека, в центъра на Норфолк, организиран от the F.O.R.E.I.G.N.E.R.S. – студентска организация, не изцяло американизирана и за това доста симпатична за нас, чужденците. Партито беше супер – музиката не беше само хаус, имаше и диско, и даже малко техно, като цяло съм доволна. И ако накрая нямах проблем с акумулатора – трябваше да ми дадат ток, за да запаля, денят щеше да е безупречен. Но явно не може всичко да е перфектно.

Предния ден пък ходих на нещо, което бе наречено “Safety & snack” и предполагах, че е просто интересна лекцийка за сигурността и как да се предпазваме от проблеми, но уви, се оказа изцяло екшън с айкидо инструктор – премятахме мъже цял час. Сега всичко ме боли и съм с яка мускулна треска, но още ми е приятно като си спомня как го мятах моя партньор, добре че пода беше мек и не му строших нищо.