След дълго затишие

Ехееееей, не съм умряла! Всичко е наред, нямам здравословни проблеми, или поне не знам за тях. Доказах, че няма как да се пристрастя към блогването, а? Пристрастих се обаче към друго – към Bridget Jones, гледам непрестанно и двата филма, прочетох и двете книги, чудя се дали да не ги мина пак, поръчах си някакъв наръчник как да живееш според Bridget Jones и една друга книга от същата авторка. Писателката има много приятно чувство за хумор, така че се надявам и Cause Celeb да ми хареса. Сега нямам търпение да се появят третата книга и филм, така поне се шуми в Интернет пространството – действието щяло да се развива 10 години по-късно, Бриджет щяла да има дете от Daniel Clever и да живее с Mark Darcy в LA. Това за детето от Daniel хич не ми се нрави, ама явно се чудят как да вкарат пак Hugh Grant в сценария, не че се оплаквам, ама като играе злодей не ми е толкова симпатичен вече. Нямам търпение да излезе продължението, как ли ще издържа до тогава? Един специален поздрав по случая:

Иначе какво стана досега при мен? Зимата си ходих в БГ, исках да си водя дневник с впечатленията, защото бързо ще отшумят, а скоро няма да се прибирам. През целия си триседмичен престой така и не почнах да го пиша, почнах на летището във Вашингтон на връщане, обаче като ме извикаха да се качвам в самолета, остана недовършен и не съм го пипвала от тогава – доста несериозно се проявявам. Всъщност – нарушавам обещанията, които давам на най-близкия си човек – мен! Пролетният семестър свърши – с едно А, А- и C+ за мен (напредък и огромен спад едновременно). Поне завързах успеха над Б, но съм силно разочарована от третата оценка. Оказва се, че аз съм голяма оценкаджийка – мн се ядосвам, ако нямам 6. Науката в този ODU все още не ми носи много голямо удовлетворение. Не знам защо така, но никoй от преподавателите не ме впечатлява особено – нито са много харизматични, нито с кой знае какъв интересен опит, нито пък са добри оратори. Има две изключения – John Ford и Donald McNatt (и при двамата имам A). Ха! Това обяснява незадоволителния ми (за мен) успех – другите преподаватели не ме мотивират като не ме впечатляват особено. Хммм, добра идея – да обвинявма другите Преоткрих фотографията като хоби – тя винаги ми е харесвала, ама наскоро осъзнах че МНОГО ми харесва и доста ме бива, някои мои снимки са като картини, колкото и нескромно да звучи. Миналия weekend ходих с родителите ми в Monticello – резиденцията на Tomas Jefferson, спахме в Charlottesville и на другия ден посетихме Petersburg – вторият по големина град във Вирджиния, където се провеждали битки по време на гражданската война мисля. Monticello беше невероятно – сред гората, с природа като в Бг, с малки криволичещи пътища (доста къси, за съжаление) като в Бг, почувствах се все едно съм в родината си. Джеферсън е бил всичколог, интересувал се е от какво ли не и е събирал растения от цял свят – имаше много цветя, които срещаме и по нашите земи, както и една огромна липа. Бил е и самоук архитект (!) и сам си е проектирал именитето. Умрял е в огромни дългове, което ми се стори интересно при положение, че е бил толкова богат и се зачудих хазарт ли е проиграл, но се оказа, че обществената дейност на времето е било скъпо удоволствие – политиците и говорителите трябвало да си покриват сами всички разноски, а той е бил изявена публична личност. Така че – било е заради добруването на обществото. Само дето, децата му после не са добрували, но пък така им е направил услугата да не се разглезват от разкош, или лошата шега, след като вече са разглезени, да трябва да мизерстват. Charlottesville пък е студентско градче, с University of Virginia (UVA) в него, построен от Джеферсън. Много приятно, напомнящо Европа, градче с централна уличка като в Пловдив. Хапнахме джелато (gelato) и това е новият ми любим сладолед – лек, вкусен, чудесен! От Питърсбург съм разочарована – беше доста пуст и грозен, двата музея, които посетихме, бяха почти празни. Във втория една нафукана бабка ни развеждаше из къщата на някакъв богаташ навремето и ни просвещаваше колко бил богат и голям. Ние с мъйка не издържахме и взехме да се чудим като е бил толкова заможен, с какво е допринесъл тогава? Братя Георгиеви като са били заможни, са вдигнали внушителния Софийски университет, за който и до днес съм им благодарна. Накрая й го зададох това въпросче на бабето, ама тя се запъна, че не ми разбира акцента (!) – аз нейния отвратителен акцент как го издържах? Така че не се разбра много много какво са направили. Последно в обиколката ни беше едно гробище, в което имаше някаква стара англиканска църква със страшно красиви стъклени изображения вместо прозорци – нещо като икони бяха, но нарисувани на прозорците, не знам как се казва това, но е внушително – светят няправо от слънцето.

И през двата дена времето беше страхотно, много ми хареса тази мини екскурзийка. Правих и много снимки, естествено, това вече си е традиция. Надявам се скоро пак да се разходим до някъде, предстои ни Thousand Islands, Канада и Вашингтон пак, а пък и имаме сезонни пропуски за Bush Gardens така че и там имаме да ходим порядъчно често.

Мамо

Една реклама току-що ме подсети за една случка от детството ми… Тогава нямаше видео камери и родителите ни обичаха да ни записват на касетофон – как пеем, рецитираме стихотворение, свиря на пиано (примерно) и просто как бучим (като бебчета). Веднъж обаче някой натиснал без да иска копчето за записване вместо за пускане на касетка с песни. След извстно време като я прослушваме, беше записан следния диалог между брат ми и майка ми:

- Мамо, пикае ми се.

- Добре, аз какво да направя, да се изпикая вместо теб?

Чудна домашна сценка

Избори

На миналите избори бях във Финландия (подсмърч) и се шегувахме с Анжелито, че той би гласувал за Буш, защото вярва, че всеки има право на втори шанс. Тогава не съм и подозирала, че 4 години по-късно ще съм в страната, в която гласуват. Не съм и подозирала, че ще съм още студентка, а не преуспяваща бизнес дама или просто по пътя на страхотната си кариера

P.S. Обаче тази досадна индийка продължава да идва и да досажда и да си тананика и да ми задига работата, не знам как ще се сдържа да не я удуша. Няма ли си работа, че само идва да ни виси на главите? От друга страна на неин фон контрастира колко мързелива и невършеща работа е афганистанката, няма да е зле и тя да завърши по-скоро и да изчезне. Няма ли да наемат някой нормален (освен мен, че ми е самотно в нормалността)

Защо индийките са досадни

Проверява си дъха пред всички и пита дали имаме дъвка??? Би могла да го направи и дискретно, нали?

Пее си индийски мелодийки пред нас – неиндийците, които си работим тихо и кротко и искаме спокойствие.

Всеки път идва да те прегръща и ароматно те осведомява какво е готвила.

Като не разбира гледа тъпо, вместо да зададе въпрос.

След като вече не е назначена тук на работа, тя продължава да идва всеки ден и да виси на главите ни и да се опитва да ми върши работата, като най-нагло представя мои идеи за нейни и си пъха носа, където не й е работата! Иначе идва за да си учи уроците тук и да ни приватизира химикалките.

Произнася W като В.

Информира ме коя пъпка не й минала от колко време.

Мазни се постоянно на шефката ми, на която по принцип аз съм й любимката.

Трябва ми стратегия за елиминирането й, нищо че тя завършва следващия семестър!

Зъзнене

Като гледам българските новини, съжалявам сънародниците си за проблемите им с Топлофикация и им съчувствам, че скоро ще зъзнат.

В същото време обаче, въпреки че съм в богата страна, с пребогат университет, аз самата умирам от студ. Умът ми не го побира кой решава, че температура от 63 градуса по Фаренхайт е добре за стая през лятото – сезон, в който всички сме едва облечени, заради жегата навън. Климатикът в часа ми по Статистика например винаги поддържа температура, сходна с тази във фризера. И ми докара такава настинка, че едвам се излекувах след седмица и половина.

Ама не си мислете, че не се обличам и сама съм си виновна – напротив, бях с връхна дреха и яке, никога не си позволявам боси крака и въпреки това студът е непоносим и пак прониква в теб. Редовно ми измръзват пръстите и вече ми се повдига само при мисълта да влезна в колежа. Силно затрудняват избора ми на облекло сутрин – каквото и да сложа навън завирам, а вътре зънзикам. Аман! Тия американци да не са ескимоси?!?!

Защо трябва да спечеля от тотото

За да финансирам едно study abroad в Германия. За да изплатя апартамента, който купуваме в България. За да си платя магистратурата. За да дам пари на мама и тати да си купят къща тук. За да започнем семеен бизнес. За да обиколя света и да видя приятелите си, които са разпръснати по различните му крайчета. Дала съм заявка, господ, ако чете, го моля да ми удовлетвори молбата, а аз отивам да пускам фиш.

Първи ден от седмица втора

Започна и втория ми семестър в университета. Днешния ден беше страхотен. Имаше по малко от всичко – работа, учене, лекция, реализиране на идея, социализиране, участие в организация, даже и малко флиртуване (съвесем невинно).

Цялата сутрин работих в офиса на декана, но понеже нямаше кой знае колко много работа, си оправях записките от лекциите по ИМК (интегрирани маркетингови комуникации). Както и предполагах, това е един от най-интересните ми предмети този семестър. Конкурира се с Marketing Strategy & Planning, което по име излгежда изключително скучно и сухарско, но слава богу не е, мисля благодарение на преподавателя. Той е много отворен за други култури и благодарение на него американските студенти гледат на мен като на скъпоценност, понеже той промотира интернационалните студенти като находка. Иначе обикновенно се чувствам малко неудобно заради акцента си, особено като си припомня как снизходителни ние във ФЖМК гледахме на чуждестранните студенти. Въпреки че от ден на ден почвам да се уверявам, че да се подценявам е безпочвено, тъй като американските ми “събратя” често не могат да вържат едно свястно изказване, а в повечето случаи беъщолевят колкото да запълнят празното пространсво. По този върпос смятам като финландците – ако не можеш да подобриш тишината, не я разваляй.

Та на обяд имаше първа среща наофицерите в The FOREIGNERS. Почвам лека полека да встъпвам в длъжност. За съжаление идиеца, с който трябва да работя съвместно, е голям борсук. Ама го спипах, че защото го е срам, а не защото храни лоши чувства към мен.

След срещата се върнах да си доработя в офиса, връчиха ми да лепя етикетчета с адреси върху брошури за изпращане. Отидох в стаята за срещи, че е по-широко, пуснах си mp3-player-а и се отдадох на мисли и идеи, докато лепях механично. Хрумна ми какъв плакат да направя за FOREIGNERS за мероприятието в четвъртък.

Между 5 и 7 четох, а в 7 ми позна лекцията по ИМК. Интересна беше, а и ни пускаха забавни рекламки. Най ми хареса обаче накрая, когато трябваше да измислим реклама и нашата беше единствената, която се разкодира точно така, както я кодирахме. То май няма нужда много да говоря в множествено число, защотот криейтивът беше изцяло мой, така че излезнах от стаята след края на класа с погалено его.

Накрая се чухме с Дани по телефона за лека нощ и сега е време да си лягам, защото утре няма да мога да се събудя. Надявам се да не забравя да добавя каква точно беше рекламата

Плодове и зеленчуци

Това са едни доста странни неща тук в Америка. Първо, че не се развалят с месеци, стоят си свежи и запазени. Вкусът им е неузнаваем, за това пък и цените им са надути. Местните не ги познават особено. Като питах един познат дали яде плодове и зеленчуци, той каза – Дааа, вчера хапнах краставица… това нали беше плод…

Днес бях свидетел как един човек си соли динята, но това не било изключение, а нещо съвсем нормално за тях. Да си помислим, че американците са отворени за алтернативни вкусове, не би било най-удачно – например те много се погнусяват като чуят от какво сме направила таратора. Досега резултат все е бил “Угх, в киселото мляко се слагат само плодове”.

А майка каза, че мексиканците пък ядали ябълки със сол и даже лют сос… хора и вкусове всякакви. Но идеята ми беше друга.

Мъчно ми е с какви боклуци се тъпче редовия гражданин на “най-великата страна”. Въпреки че съм сигурна, че има и неколцина, които се хранят с хубава храна, но те са отбрани. А и статутът им не е лесно постижим. Както Смирненски беше казал – Два свята, единият – излишен.

Ентусиазъм и заплащане

Признавам си, че стажът малко повиши мнението ми за България, живота тук и даже евентуално завръщане един ден. Обаче дойде мига, в който ми “платиха” за труда. Може би щеше да е по-добре да е неплатен стаж, защото със сумата, която получих, не знам да плача ли или да се смея. Честно казано ми припомни миговете, когато работех в ТЛ и където за 9 месеца заплатата ми не се помръдна на йота, HR мениджърът дори не ме включваше в изследванията на персонала (вероятно защото бях в административния отдел и тези от администрацията не са хора/служители). Нямаше нито коледен бонус, нито нищо! Но то аз съм си виновна – че съм търпяла такива условия, че не съм напуснала, ама моментално, че се оставих да стоя в една отровна атмосфера и да ми мачкат самочувствието, нещо от което още чистя остатъци. Та мили дами и господа, за съжаление ще ви кажа “Чао” – поне докато се научите да цените и заплащате човешкия труд, въобще хората, и да не се отнасяте с тях все едно с трохите, които им подмятате, им правите голяма услуга. Или пък ако започна собствен бизнес

Всъщност, не се оплаквам от заплащането на стажа, все пак наистина можеше и да няма такова, то ми покрива поне обедите. Просто страшно ми напомни за гадните мигове в ТЛ, а възприемах фирмата като нейна пълна противоположност.

Koлкото повече, толкова повече

Преди малко една колежка ме попита дали знам как е на англисйки “Колкото повече, толкова повече” – прословутата фраза на Мечо Пух. Зарових се в мозъка си, но нищо не изникна. Тя ме попита а как бих го превела и единственото, което май може да се измисли е “The more – the more”, което е доста тъпо. Обаче аз не обичам неразрешени загадки и се зарових в нета да търся отговора на този казус.

И какво открих – оказа се, че тази често използвана от нас фраза в действителност в произведението е “Колкото повече сняг вали, толкова повече сняг вали”. И понеже ако премахнем снеговалежа, на български се получава една доста остроумна фраза, ние си я ползваме в съкратен вариант. Не е така обаче на английски, където премахването на глагола неутрализира и цялостния й смисъл, за това и “Колкото повече, толкова повече” не е популярна фраза в агнлийския, поне в този си “осакатен” вид. А оригиналният къс е:

The more it snows,
The more it goes,
The more it goes,
On snowing.

Или можем да го съкратим на “The more it snows, the more it goes on snowing”. Което пак си е остроумно и може и да се използва някъде и при тях тях като забавен цитат. Но се съмнявам, че е така масово, както се използва “Колко повече, толкова повече” при нас. Това ме навежда на мисълта, че славата на тази интересна и поучителна фраза в България се дължи предимно на българския превод и даже по-скоро на гъвкавостта на нашия език, без да отнемам заслуженото и на авторката, разбира се.